ФИЛИП СТАНИСЛАВОВ И НЕГОВИЯТ „АБАГАР”

Филип Станиславов е роден около 1608 г. в с. Ореш, Свищовско, в семейството на павликяни, приели католическата религия, за да се избавят от преследванията на гръцкото духовенство и турската власт. Павликянството е еретическо християнско религиозно движение, проповядващо, че материалният свят е продукт на Злото, а духовният – на Доброто. Именно сред павликяните францисканските монаси-мисионери намират нови последователи на католицизма. През 1622 г. по време на папа Григорий 15. Ватикана учредява Конгрегация за разпространение на вярата. В Рим, Лорето и Болоня се създават специални колежи, които да обучават и подготвят будни младежи от други народи за учители и мисионери в родните им места. Всяка година Конгрегацията поема разходите за обучението на шест български момчета в славянския колеж в Лорето.

          Там от 1627 до 1633 г. се обучава и Филип Станиславов. Изучава теология, история, география, италиански и латински език. В училището се преподава на хърватски език. Филип Станиславов знае още турски, татарски и влашки. Ръкоположен е за свещеник в град Анкона. От 1633 до 1635 г. е в Рим, в папската курия, където е официален преводач на папа Урбан 8.  от славянски и други езици.

По искане на епископ Илия Малинов се завръща в България, в родния си край и става млад мисионер. През август 1648 г. става епископ на Никополската католическа епархия. Много години от живота си прекарва в с. Трънчовица, Плевенско. Там съгражда граматическо училище по подобие на съществуващите такива в Западна Европа. В училището на Станиславов се изучават латиница и латински език, богословски дисциплини, но също и кирилица. За този период от живота му са характерни непрекъснатите пътувания, усилният стремеж за отваряне на училища и изграждане на църкви, за подготовка на учители и свещеници за нуждите на българите-католици.

Филип Станиславов мисионерства в Източна България и Добруджа, Шумен, Варна, Каварна, Баба-дага, Мангалия, Аперман. Твърде популярен е заради демократичното си поведение и умението да се приспособява към тежкия живот. Той неуморно работи за духовното издигане на сънародниците си. За своите начинания търси помощ от всякъде, и когато не я намира, със собствени сили, а понякога и със собствени средства, издига молитвени домове.

Желанието му българите да бъдат образовани го кара да подготви и отпечата в Рим на 6 май 1651 г. малка книжка, сборник с молитви – „Абагар”. Това е първата печатна книга на новобългарски език и е предназначена за нуждите на католическата църква в България.

Книгата е отпечатана на кирилица само на едната страна на 5 големи листа с ширина 44.5 см и височина 33.5 см. Хартията е италианска, тънка, но груба. В долната си част листовете са номерирани с кирилски буквени цифри. Върху всеки лист текстът е напечатан на 4 тесни колони, всяка обградена с рамка от орнаменти. Книгата е украсена с 9 гравюри, изобразяващи различни светии, изрязани върху дърво, с размер 6.5/10 см , разположени между отделните текстове.

Ако колоните се изрежат и наредят последователно, се получава лента, дълга около 5.80 метра. Това дава възможност сборникът да се оформи като свитък и да се носи като амулет, „наместо силни мощи”, навит около кръста или около лявата ръка. Възможността книгата да се носи като муска е едно от обясненията на нейното заглавие. Абагар са се наричали  специални муски, които павликяните носели със себе си, за да се предпазят от лоши сили.

Друго обяснение е свързано с включеното в нея апокрифно послание на ефеския цар Абагар до Иисус Христос. Според древно предание Иисус го излекувал чрез силата на Божието слово и чрез Убрус – кърпа, запазила образа на Христос. Този текст, считан за апокрифен още през 4. век, стои в основата на множество амулетни (апотропейни) текстове, разпространявани в цяла Европа. Другите апокрифи в „Абагар” също са с такъв характер – за помощ при болест, за зачатие, за закрила при пътуване, спасяващи от „всякаква злина”, 72-те имена на Господа... Отпечатан е и кратък католически требник на латински език.

Като цяло „Абагар” е сборник, предназначен за целите на католическата пропаганда, но епископ Станиславов го е сътворил за българското общество. Затова езикът му е достъпен за обикновения българин и това обяснява неговата популярност сред народа.

Книгата е израз на грижата на Филип Станиславов за просветата и възпитанието на българския народ. Той е имал не само ясно изразено българско самосъзнание, но и патриотични нагласи. Навсякъде се подписва като „Филип Станиславов, епископ от Велика България”. В послеслова на книгата авторът пише: „Както пчелата събира мед и восък от различни и благоуханни цветя, тъй и Филип Станиславов, епископ на Велика България, събра и нареди от различни книги на светите отци своя сборен Абагар и го дари на своя български народ да го носи при себе си вместо силни мощи. Тоя абагар бе напечатан през 1651 година на 6 май в светия град, където почиват телата на Петър и Павел”.

Днес от „Абагар” са запазени едва 17 екземпляра. „Абагар” е във фондовете на библиотеки в Рим, Виена, Париж, Копенхаген, Брюксел, Одеса, Москва, Лайпциг. Един екземпляр се пази и в София – в НБКМ.

Освен на „Абагар”, Филип Станиславов е автор и на текстове с пътеписен характер като „Описание на Северна България”, издаден в 1659 г., написан на италиански език, преведен и издаден на български едва в 2012 година.

Филип Станиславов умира през 1674 г. в Никопол. До нас е достигнала надгробната му плоча: „Овди почива г-н Филип Станиславов, епископ Никополски. 8 август 1674 г.” Надписът върху камъка е издълбан с латински букви. Надгробният паметник стои на видно място в експозицията на Регионален исторически музей – Плевен. Донесен е там от Никопол през 1982 година. Няма данни кой, кога и къде го е намерил. Потъмнелият от времето камък е единственият оригинал, стигнал до наши дни. Вместо „Абагар”, във витрина се пази нейно фототипно издание. Няма и снимка на Станиславов. Изложеният в експозицята портрет е рисуван от худ. Иван Стоилов – Бункера.

Независимо от давността на времето, Филип Станиславов остава в историята като родолюбец, духовник, книжовник български, един от първите и най-ревностни радетели за просветното издигане на българите, духовник-воин и реформатор. За него съвременникът му епископ Петър Богдан – Бакшев казва, че е „патриот” и „извънредно дързък и буен”.

„В скромните текстове, събирани и писани през 17. век, той израства като книжовник-будител и изпреварва почти столетие Възраждането у нас, което настъпва в края на 18. век”. Това е авторитетната оценка за него на Олга Петрова ˗ уредник отдел „Възраждане” в Регионален исторически музей – Плевен.

ПАТРИАРХЪТ НА БИБЛИОТЕКОЗНАНИЕТО

Тази година се навършват 165 години от рождението на Мелвил Дюи. Вероятно за мнозина негото име е почти неизвестно. Той е американски библиотековед,  създател на Десетичната класификация на книгите, която днес е най-разпространената в света, включително и в България.

          Мелвил Луис Кошут Дюи е роден на 10 декември 1851 г. в Адамс Център, Ню Йорк. Завършва лицея в родното си градче, учителства две години и през 1874 г. завършва висше образование в Амхърсткия колеж. Важно значение за неговия по-нататъшен живот имат учителските му години. Те му помагат да изясни педагогическите задачи на библиотеките и да формулира концепцията си за ролята на публичните библиотеки в развитието на съвременното общество. През този период той работи усилено върху самообразованието си и върху систематизиране на знанията си. В края на университетските си години младият Дюи е динамична, всестранно развита творческа личност с огромна работоспособност, целеустременост в постигането на далечни цели, строга самодисциплина и самоконтрол.

          Най-съществен етап от живота на Дюи е периодът  1874–1906 г., през който той работи творчески в различни области на библиотечното дело. През този 32-годишен период Дюи променя работното си място само 4 пъти. Първите две години е асистент-библиотекар и директор на библиотеката при Амхърсткия колеж. Следващите 7 години в Бостън работи главно в помощ на библиотеките. Шестте години след тях е директор на библиотеката при Колумбийския колеж в Ню Йорк и професор по библиотечно дело в библиотечното училище при колежа. През последните 17 години (1889–1906) е директор на Нюйоркската публична библиотека в Олбъни и на Държавното библиотечно училище при Нюйоркския университет.

          Работейки като библиотекар в колежа в Амхърст, се оформя идеята на Дюи за създаване на класификационна система, която да осигури бързо и лесно намирането на книги по всеки въпрос благодарение на систематичното им групиране на лавиците по съдържание. Първото издание на създадената от него Десетична класификация (1876) включва около хиляда деления и е с обем 42 страници. Създавайки таблиците за практическите нужди на своята библиотека, Дюи не подозира, че след време тя ще му донесе световна известност. Докато е жив Дюи, таблиците претърпяват 12 издания, като при всяко следващо обемът им значително нараства. Днес ДКД заема първо място в света по брой на преводите и по брой на страните, които я използват – 135. Около 85% от всички библиотеки в САЩ и Канада класифицират своите фондове (книги, периодика, филми, картини и др.) по ДКД. Тя се ползва и в централизираната каталогизация, която се осъществява от Библиотеката на Конгреса от 1900 г. по идея на Дюи и продължава и до днес. ДКД е преведена на около 40 езика, сред които на арабски, гръцки, датски, иврит, испански, италиански, норвежки, руски, турски, фарси, френски, хинди, японски. ДКД е първата класификационна система, чиито таблици се изготвят с помощта на специално създадена компютърна програма, поради което от 1993 г. нейното 20-то пълно издание се публикува в електронна форма и на компакт диск, който може да се използва в персонален компютър, а 21-вото издание (2003) е и на CD-ROM. То се състои от 4 респектиращи тома, чийто обем е около 4000 страници. Много водещи специалисти в областта на библиотечната класификация твърдят, че ДКД е най-добрата библиотечна класификация, създадена досега в света.

През многовековната история на библиотеките в тях са работили стотици забележителни личности - писатели и поети, философи и богослови, учени, сред които и немалко математици, но едва през 1876 г. на 25-годишния учител по математика М. Дюи му хрумва идеята да обяви библиотечната работа за самостоятелна професия, а библиотекарите – за специалисти, които са обединени от общи цели и интереси. През 1876 г. Дюи за пръв път лансира и друга своя идея – за общественото утвърждаване на библиотечната професия чрез обединяването на библиотекарите в свой собствен професионален съюз. За да постигне целта си, Дюи организира първия библиотечен конгрес в света във Филаделфия през 1876 г.  по случай 100-годишнината от приемането на Конституцията на САЩ, като поема за своя сметка всички организационни разходи. Въпреки че е най-младият сред участниците, Дюи успява да обедини усилията на съвременниците си и конгресът се превръща в учредителен за Американската библиотечна асоциация (АLА). С основание той е записан под № 1 в регистрите ѝ, като поема и секретарската длъжност, която изпълнява безплатно в продължение на 15 години и е бил неин президент само два пъти. Така Дюи поставя началото на първата в света браншова библиотечна асоциация, която през 2011 г. отбеляза своята 135-а годишнина. През този период тя се утвърждава като най-старата, най-авторитетната и най-влиятелната библиотечна асоциация в света.

През 1876 г. Дюи създава и първото в света библиотечно списание „Library Journal”, което сам редактира и в което публикува поредица от статии, посветени на професията и на проблемите на библиотеките.

          На първата международна конференция на библиотекарите (Лондон, 1877) Дюи изнася доклад, посветен на идеята за пълна демократизация на библиотечното обслужване на народа, като развива концепцията си за опростяване на системата за неговото обслужване чрез въвеждането на свободния достъп до книгите. След бурна дискусия предложението на Дюи е прието и през 1879 г. в гр. Паутукот е открита първата библиотека в света със свободен достъп до фондовете. По-късно тази демократична идея на Дюи се разпространява в цял свят, включително и в България.

          През 1876 г. Дюи реализира и други свои идеи в областта на библиотечната техника. Дюи стандартизира и размерите на каталожната картичка (7,5 х 12,5 см), която създава след внимателен съпоставителен анализ на размерите на картичките, използвани в десетки библиотеки. Стандартизира и размерите на каталожните чекмеджета, предназначени за библиотечните каталози. Размерите на каталожната картичка, предложени от Дюи, са приети в цял свят в качеството на международен стандарт.

          Стремежът към стандартизация навежда Дюи на мисълта за потребността от еднакви съкращения на думите, най-често срещащи се в библиографското описание и каталогизационната практика. Не всички предложени от него съкращения нa думите били приети, но самата идея за стандартизация на съкращенията в библиографското описание получила широк отзвук, който продължава и в съвременната каталогизация.

          През следващите години Дюи става инициатор на десетки проекти, свързани със стандартизация на библиотечното обзавеждане, с  проблемите на стандартизацията в областта на библиотечната работа, обосновава необходимостта от единство на принципите в сферата на каталогизацията и класификацията, поставя на научна основа въпросите за регистрацията на фонда и библиотечната статистика, както и необходимостта да се въведе единна библиотечна документация.

          Широко разпространява идеята си за необходимостта от централно отпечатване на каталожните картички, съдържащи библиографското описание и класификационните индекси на книгите. Отстоява тази си идея в продължение на 20 години, докато през 1900 г. Библиотеката на Конгреса на САЩ не започва експерименталното отпечатване на картичките, което продължава и днес.

          С името на Мелвил Дюи е свързана и появата на библиотечното образование. През 1883 г., на годишната конференция в Бъфало Дюи се обръща към съотечествениците си с призив да подкрепят идеята му за създаване на училище за библиотекари и даже предлага учебно заведение, в което то да се осъществи. Замисълът му се реализира няколко години по-късно, защото среща силна обществена съпротива на женофобите в Колумбия, които внасят доклад пред университетското ръководство против допускането на жени в него. Дюи е обвинен в своеволие и в неспазване на устава на учебното заведение. В статията си „Библиотечното дело като професия за жени” (1886) Дюи пръв обръща внимание върху това, че жените се отличават с редица черти на характера си, които са изключително подходящи за работата на библиотекаря. Започва битката на Дюи за навлизането на жените в библиотечната професия, успял да убеди обществото, че това е самостоятелна професия, достойна за признание и уважение. Преодолявайки трудности от различен характер, първото библиотечно училище не само в САЩ, но и в света започва своето начало към Колумбийския колеж в Ню Йорк на 5.01.1887 г. Първите студенти са група от 3 мъже и 17 жени, които за пръв път в световната история на библиотеките се обучават, за да бъдат допуснати да работят в тях. Дюи е основният преподавател в библиотечното училище. От 108 лекции, изнесени от щатни преподаватели през първата година, 72 са прочетени от Дюи. Той съумява да привлече за лектори най-видните библиотековеди в САЩ. Съвременниците му отбелязват високото ниво на подготовка на библиотекарите в училището и ентусиазма на студентите, които след лекциите при Дюи били готови да се занимават до късно през нощта. Училището има голям успех. Независимо от това, на 5.11.1888 г. Съветът на попечителите взема решение за закриването на училището и освобождава Дюи от всички заемани от него длъжности.

          В началото на 1889 г. Дюи заедно с библиотечното училище, неговите студенти и преподавателите, се премества в гр. Олбъни – административен център на щата Ню Йорк. Там оглавява Нюйоркската публична библиотека, в която работи до 1906 г.

През 1905 г. настъпват сътресения в живота на Дюи, които го принуждават да се оттегли изцяло от активната си библиотечна дейност. С това фактически завършва творческият период в живота му. Причините за неговото оттегляне са много, но най-важната между тях е решителното му сблъскване с рутината и завистта, породени от неговата огромна популярност в Америка и в Европа.

          Би трябвало да се очаква, че Дюи ще потърси спокоен живот, че неговият последен период ще протече тихо и безгрижно в почивка след така щедро изразходваните физически и умствени сили дотогава. Това е било напълно възможно, тъй като е бил материално осигурен от доходите на новите издания на Десетичната класификация. Но той е творец и такъв остава до последния си ден.

          От 1906 г. до края на дните си Дюи се посвещава на проекта си Лейк Плесид Клуб, чието начало поставя през 1895 г., когато създава център за отдих и почивка, предназначен за библиотекари и педагози. В началото клубът започва дейността си скромно – върху 40 декара земя и една вила за почивка на 30 човека. . С времето благодарение на енергичното му и умело стопанско и финансово ръководство дейността на клуба се разраства бързо. Членовете му стават над 1500, а владенията му достигат 40 000 декара, върху които са построени 400 вили с удобства за евтина почивка и спортуване. Дюи бил убеден, че трудът на библиотекаря и учителя е напрегнат, а отдихът в клуба ще им позволи да възстановяват своите сили и здраве.

          Казаното дотук отразява само една малка част от всичко направено от Дюи за библиотеките и за нашата професия. Той оставя много книги и над 500 статии, които са кратки и делови, а мислите и идеите – пределно ясно изложени. Чужд е на мъглявото теоретизиране, публикациите му имат практическа насоченост. Идеите, които застъпва в тях, обаче са новаторски, а начините, които сочи за реализирането им, са достъпни и реалистични. Това го прави един от най-популярните автори сред американските библиотековеди, а влиянието му върху изграждането на библиотечното дело не само в Америка, но и в света е непреходно.

          Мелвил Дюи умира внезапно на Коледа на 80 години (26.12.1931) в Хайландс Каунти, Флорида. Погребан е в Лейк Плесид (щата Ню Йорк).

В историята на библиотечното дело обаче Дюи остава като великият библиотекар, човекът с остро аналитично мислене, който преосмисля основите и същността на публичните библиотеки и библиотечната работа, като ги реорганизира и ги превръща в библиотеки на утрешния ден и на бъдещето.

ЕДИН ТРОЯНЕЦ В СЛИВНИЦА

„Един необикновен троянец” – така е озаглавил статията си за д-р Стефан Памукчиев Светолик Милчич в книгата „Сливница”, чийто автор е самият той. По своята същност това е книга за историята на град Сливница, в която глава 9. е посветена на нашия земляк.

          „Това е може би една от най-обаятелните личности, работила и живяла в Сливница. За всеки друг, дал по нещо от себе си „на полза роду”, все може да се намери някое „петънце”, па било то и клюка, но споменът за доктор Памукчиев е останал кристално чист. И причината за това едва ли е само в трагичния му край и отколе спазваната максима: „За мъртвите или добро, или нищо.” За него като че ли всичко е синтезирано в изречението, издълбано върху черния базалт на паметника му на възвишението Бабин дел: „С твоите дела ти обезсмърти себе си.”

          Стефан Иванов Памукчиев е роден на 1 ноември 1894 г. в Троян. Негов дядо е Пенчо поп Иванов (Дякон Спиридон) – даскал в троянското училище, въвел взаимната метода на обучение. Учил в Славяно-българското училище на Христаки Павлович в Свищов. В Троян става учител през 1849 г. и въвежда нови за онова време учебни предмети: Царственика (преработена като учебник „История славяноболгарская” на Паисий), граматика, аритметика и благонравие. В Свищов се сприятелява с Петко Р. Славейков и заедно участват в борбите срещу гръцкото духовенство. Пенчо поп Иванов пише сатира срещу ловешкия владика Мелетий I, изпраща дописки до цариградските вестници и така спомогнал за неговото отстраняване.

Баща на д-р Памукчиев е Иван Памукчиев – „даскал Иван”, както го наричали неговите съвременници и както остава в историята на учебното дело в Троян. След началното образование, завършва и двата съществуващи по онова време класа в Троян. Трети и четвърти клас учи в Ловеч. В Троян е учител от 1885 до 1901 година. Той е първият главен учител на Троянското основно училище след отделянето и обособяването на класното училище. Преди това учителства в с. Казачево и с. Орешак. 42 години от живота си посвещава на учителската професия. Наред с това работи и в читалището. Изявява се като актьор и суфльор в театралната трупа. Певец е в църквата. Събира народни поговорки, приказки, вярвания, прокоби, баяния, врачувания и ги публикува в Сборника за народни умотворения. Сътрудник и постоянен настоятел е на списание „Учител”. Просветителската и обществената му дейност са високо оценени от Министерството на просветата, което през 1895 г. го награждава със Сребърен медал II степен за граждански заслуги. През 1908 г. по случай 25 години непрекъснато учителстване е награден със „Сребърен кръст” с корона.

От брака си с Рада Минкова Пеновска има три деца: Стефан, Минко и Донка. Д-р Стефан Памукчиев е по-малкият от двамата му синове. Завършва с отличие трикласното училище в Троян. Като стипендиант на Министерството на войната през 1913 г. започва да следва хуманитарна медицина в Медицинския университет в гр. Лион, Франция. През есента на 1914 г. избухва Първата световна война. Университетът е затворен, границите на Франция – също. Стипендията от България е спряна и, за да оцелее, Стефан Памукчиев се захваща да работи каквото и да е – хамалин по речните гари на Рона и Сона, пренася въглища, работи всякаква „черна работа”. Така четири години, докато през 1918-та подновява следването си и се дипломира предсрочно през 1921 година. Завръща се в България и в Троян.

Още на следващия ден от завръщането му в родния град се появяват и първите пациенти, които той лекува безплатно в малката стаичка с чардак в бащината си къща, която едва побира стотиците книги на френски език – медицинска литература, класика, политика.

Като стипендиант на Министерството на войната обаче Стефан Памукчиев е длъжен да следва във Военното училище в София. Завършва го през декември 1922 година. Получава званието санитарен подпоручик и е назначен за дружинен лекар в 15-а пехотна Ломска дружина във Враца. След една неприятна случка, довела до съдебно дело срещу него, д-р Памукчиев моли да бъде преместен от Враца. Молбата му е удовлетворена и през декември 1925 г. е назначен за дружинен лекар на 25-а пехотна Драгоманска дружина в с. Сливница. Казарменият лазарет се помещава в едноетажна постройка срещу казармите в края на селото. Достъпът на цивилното население до нея е строго забранен, а д-р Памукчиев иска да помага на всички. В съседство обаче са нивите на сливничанина Лозан Тасков. С него д-р Памукчиев постига споразумение да отстъпи една от тях за строеж на къща и да обезпечи със свои средства материалите за строежа. Доктор Памукчиев се ангажира да осигури строителните работници и заплащането им. В замяна на това 10 години напред той ще живее в къщата без да плаща наем.

Строежът е завършен през 1928 г. и представлява малка частна клиника с две стационарни помещения за болни, малък салон, личен кабинет и спално помещение. Предвидени са и два входа – за болните и частен. Безплатното лекуване на бедните е осигурено.

За малко повече от 10 години престой в Сливница д-р Памукчиев спечелва обичта на всички и най-вече на децата. Никога не търси известност, признание или лична полза от своите качества на отличен лекар. Много пъти през дъждовни и мразовити дни изминава километри пеша, за да навести своите пациенти, повечето бедни селяни, на които често дава и пари. За Нова година и Коледа посреща децата с подаръци и лакомства и те много го обичат.

Д-р Памукчиев се отличава от околните и с външния си вид – строен, висок мъж със стегната походка, стилно облечен, с изискани обноски, със силно чувство за чест и достойнство, но сдържан в думи и прояви, самотен и недостъпен за околните. Негова страст са разходките по чукарите около Сливница. Особено му допада върхът, отбелязан на военните топографски карти като кота 1001 и наричан от местните Попов връх или Илиевски връх. Пред изкачилия се се открива широк кръгозор към Стара планина и Софийското поле. Това е любимото място на доктора за отдих и съзерцание.

Странен самотник по душа, той остава недостижим за опитите на много жени да се сближат с необикновения троянец. В същото време той стои близо до обикновения отруден човек, до неговата мъка, болка и проблеми. Интересен е фактът, че за да е на днешното си място жп спирката Сливница заслуга, макар и косвено, има точно д-р Памукчиев. По онова време пътническият влак от и за София спира на гара, отдалечена на километър и половина от Сливница. Когато се прибира от София, доктор Памукчиев не слиза на гарата, а продължава да се вози. Когато влакът стига до селото, дръпва внезапната спирачка, влакът спира, веднага се появява сащисаният кондуктор, на когото докторът най-възпитано си плаща глобата и обяснява, че тук трябва да има спирка.  След като това се повтаря няколко пъти, пътуващите за Сливница, щом им се мерне на софийската гара пелерината на Памукчиев, са спокойни, че няма да слизат на отдалечената сливнишка гара, а ще могат да сторят това почти в селото. След известно време спирката на влака действително е преместена там.

През 1930 г. д-р Памукчиев е произведен в чин санитарен капитан. Всеотдайната му и безкористна служба на войска и общество не остава незабелязана. На 6 май 1937 г. –  Деня на храбростта, санитарен капитан д-р Стефан Памукчиев е награден с орден „За военна заслуга” V степен с корона.

Същия ден в София е осветено новото бойно знаме на дружината. Три дни по-късно, на 9 май 1937 г., неделя, драгоманци са строени пред казармите. Те трябва да се простят със старото знаме и да се закълнат пред новото, целувайки го. На церемонията присъстват командирът на I-ва пехотна Софийска дивизия генерал-майор Константин Лукаш, командирът на 25-а пехотна Драгоманска дружина полк. Пангаров, кметът Кръстьо Попов, поп Димитър, учителите, учениците, цялото гражданство. Всеки офицер и войник минава под старото знаме, прощава се с него като го целува, след което минава под новото знаме с извезаните в четирите му краища символи на цар Борис III, прекръства се, целува го и се връща обратно в строя.

Когато идва редът на д-р Памукчиев, той целува старото бойно знаме и за всеобща изненада не прави същото с новото. Веднага последва безкомпромисната заповед: „Памукчиев, кръгом!” Всички изтръпват. Докторът е принуден да се върне. Това е страшен удар върху честта и личното му достойнство.

Защо постъпва така? Може би защото като убеден републиканец не  иска да целува едно натруфено със символите на потомъка на Кобургската династия знаме – акт, който по своята същност е и клетва за лична преданост към монарха? Може би поради радикално леви убеждения, изповядвани от цялото му семейство? Можем само да гадаем…

Към 2 часа след обяд от силната горещина в строя припада войник. Занасят го в намиращия се наблизо военен лазарет. Д-р Памукчиев му оказва помощ, след което сваля златния часовник от ръката си, подава му го и казва: „Ти си последният войник, на когото помагам…”

Заключен в кабинета си в лазарета, той написва двете си предсмъртни писма. Вечерта пронизва челото си с куршум от личния си офицерски пистолет. В един часа на обяд на следващия ден вратата на кабинета му е разбита от санитарния фелдфебел Георги Радев в присъствието на свидетели от дружината. Докторът е намерен мъртъв с простреляна глава върху писалищната маса…

Трагичната му смърт потресла Сливница и околните села. При изпращането на тленните останки на д-р Стефан Памукчиев в Сливница се стичат  хора отвсякъде, за да му отдадат последна почит. Погребението е тук – в родния Троян.

Жителите на Сливница организират общограждански комитет, който събира средства и издига паметник на д-р Стефан Памукчиев на Бабин дел, обърнат с лице към Сливница. Надписът върху лицевата му страна гласи: „С твоите дела ти обезсмърти себе си.”

*В читалищната библиотека постъпи дарение от Светолик Милчич, автор на книгата „Сливница” и материала за нашия земляк. Повече информация за д-р Памукчиев можете да откриете именно в нея. 

ЕДНА ЧУЖДЕНКА ЗА БЪЛГАРСКИЯ АПОСТОЛ НА СВОБОДАТА

В българската литература мнозина писатели посвещават свои творби на Апостола. Едно от най-задълбочените изследвания на живота и делото на Левски прави и една чужденка – Мерсия Макдермот. В 1967 г. тя написва на английски език своя апотеоз за Дякона Левски. Коя всъщност е тя?

         Мерсия Макдермот е английска историчка, писателка, публицистка, чуждестранен член на БАН от 1987 г. и „Доктор хонорис кауза” на Софийския университет от 2007 година.

         Мерсия Макдермот е родена на 7 април 1927 г. в Плимът, Югозападна Англия в семейството на хирург и учителка. През 1948 г. завършва руска филология в Оксфордския университет.

През 1947 г. с група английски студенти отива на бригада в Югославия. Там се запознава с българи и гостува в България на тържество в бригадирския лагер „Дивотино” на жп линията Перник – Волуяк. През следващата 1948 г. се връща отново в България, за да участва като доброволка в международна младежка бригада на язавир „Георги Димитров” (сега „Копринка”). Може би фактът, че именно в България среща своя съпруг-англичанин, а може би българските й приятели са причината тя да се влюби в България и да посвети почти целия си живот на нея. Именно на този международен студентски лагер Макдермот за пръв път чува за великия български революционер Васил Левски. Оттогава се заражда интересът й към неговата личност и дело и към българската история. И той се оказва толкова силен, че от 1962 до 1989 г. с кратки прекъсвания тя живее и твори в България – първо като преподавател в столичната Английска гимназия (сега Първа английска гимназия), после – в Софийския университет.

         През същата 1962 г. Мерсия Макдермот пише първата си книга за българската история на английски език – „История на България (1393-1885)”.

         Втората й и най-известна книга, свързана с българската история, е „Апостолът на свободата”, посветена „на българския народ, който ми даде повече, отколкото мога да му се отблагодаря”, както пише самата авторка.

         През 1978 г. излиза изследването й за Гоце Делчев „Свобода или смърт”. С него Мерсия Макдермот става доктор на историческите науки.

         Следва трудът й за Яне Сандански ”За свобода и съвършенство”, преведен от Веселин Измирлиев, издаден от издателство „Наука и изкуство” през 1987 г. на български език.

През 1998 г. Мерсия Макдермот издава „Български народни обичаи” на английски език. От тази книга в България няма нито един екземпляр, за съжаление.

         Най-известната й книга „Апостолът на свободата” е издадена през 1967 г. на английски език от голямото лондонско издателство „Джордж Алън енд Ънуин” и има подзаглавие „Портрет на Васил Левски върху фона на България от 19. век”. Това е една от най-вълнуващите книги, посветена на Левски. Първоначално британското издателство отхвърля ръкописа й. То е специализирано в издаването на биографии на велики личности чужденци. „Това не е биография, а легенда. Не може да има толкова светла, толкова чиста личност” – били стъписани рецензентите. Макдермот обаче ги убеждава с документи, че това е истината и книгата е издадена, а по-късно и преведена на повече от 30 езика. Три години по-късно е преведена на български език.

         В своето творчество Мерсия Макдермот следва традициите на английската наука, според която историята се пише не сухо, академично, строго документално. Отделните личности трябва да се представят върху фона на определен исторически период под формата на документално повествование – четивно, завладяващо и в същото време основано на архивните документи. Така пишат Андре Мороа и Анри Троая. Техните биографични романи са синтез между литература и публицистика и имат своите многобройни читатели.

         Мерсия Макдермот е запленена от образа на Левски, у когото всичко в мисленето е ново – и разбирането му, че за свободата народът трябва да разчита единствено на самия себе си, а не да се осланя на сръбска или руска помощ, и за нуждата революцията добре да се подготви отвътре, както и онова необичайно за българския манталитет негово верую, че демокрацията не може без дисциплина и само критичност. По неговото разбиране освободителното движение трябвало да се организира  „като едно огромно хоро, където всеки играе в такт с другите и всички стъпки са едновременни” – пише Макдермот.

         Наистина, създадените от нея книги не са строго научни. Те съчетават историческото изложение с романистиката, но може би точно затова се четат с увлечение от специалисти и неспециалисти на всякаква възраст. Такава е и книгата „Апостолът на свободата” – популярна, написана на невероятен език, с изключително добър превод, заслуга на преводача Иван Градинаров.

         А самата Макдермот е толкова обсебена от личността на Левски, че носи на шията си медальон, с който никога не се разделя – красиво бижу, в което е скрит образът на Левски. В свое интервю тя споделя, че винаги го носи до сърцето си и в завещанието си изрично е записала да бъде погребана с него. В свое прочувствено самопризнание тя споделя и друго: „Обикнах България. Тя е земя, която ражда мъже като Левски... Ще бъда щастлива, ако припозная във всеки българин моя Левски”.

         Израз на признателност и висока оценка за научния й и творчески принос в българската наука и литература е удостояването й с „Орден на розата”, два пъти с орден „Св. Кирил и Методий” и с орден „Мадарски конник”. Мерсия Макдермот е почетен гражданин на Карлово и Благоевград. През 2007 г. за нейния изключителен принос в областта на българистиката  й е присъдено почетното звание „Докотор хонорис кауза” на СУ „Св. Св. Кирил и Методий”.

         Книгите на Мерсия Макдермот са осъществявани винаги от големи лондонски издателства и са разпространени в най-големите световни библиотеки.

         В архива си Макдермот съхранява още нереализирани творби за България: разсъждения за богомилството, предназначени за английския читател; пространни „Български дневници” с огромен фотодокументален материал от дългогодишното й пребиваване у нас.

„Апостолът на свободата”, Мерсия Макдермот...

Прочетете тази книга – за първи път или отново...

ПАЗАРЪТ В ТРОЯН - МЯСТО ЗА ТЪРГОВИЯ И ОЩЕ НЕЩО... (Поглед в миналото)

В историята на градовете пазарът е особено място – едно от централните, най-живи и посещавани пространства. Пазарът е пряко свързан с други градски функции и е разположен около църквата или кметството. Освен пространство за размяна и дистрибуция, откъдето гражданите набавят храната си, пазарът е и място, което социално и икономически свързва града с региона, където присъстват почти всички социални слоеве. Пазарът е част от живота ни в града.

До началото на 20. век в Троян не е имало обособен пазар. „За кофа мамули, за килограм пипер трябвало да се заръча на кираджии да купят от ловчанския пазар, който става в събота. В петък – още сутринта рано – цяла върволица кираджии от махалите и града са се проточили да отидат на Ловеч на пазар. Цял ден карат конете, обядват на Абланшките ханове и по икиндия стигат в Ловеч и кундисват на Ганковия хан” – пише в своята историография на града Власи Илиев. Основна причина за липсата на пазар в Троян е това, че градът е изолиран от околните селища  поради лоши пътища. Пътят за Ловеч е възпрепятстван от непроходима скала над града. Пътят за Севлиево и Габрово е пресечен от много бродове, от които два на р. Видима са големи и дълбоки. Пътят за Тетевен се прекъсва от блатиста местност при Червения мост на Лесидренската река. Единствено пътят за Карлово през Балкана е проправян от време на време за кираджии. Тогава е имало поща за Карлово два пъти в седмицата.

Въпреки изолираността, през възрожденската епоха в Троян има сведения за три места, на които се оформят пазари: край Дъскотина – до Владовци, край Пенчо Бояджиев (до Драголови), където българи занаятчии и търговци разменяли своите произведения. На третото място – край Станчовци (ул. „Хр. Ботев”), в търговията участват главно мюсюлмани от Борима и Коман.

След 1900 г., за да има пазар в Троян, основна заслуга има Дамян Ненов Шипковенски – председател на Постоянната комисия в Ловеч, троянец, по чиято инициатива скалата над Ловеч е пробита (Пресечената скала). По инициатива на троянските народни представители Радион Йосифов, Никола Гимиджийски и Цвятко Таслаков държавата построява около 40 каменни мостове над реките Бели Осъм, Черни Осъм, Видима.

„Полените започнаха да идват с каруци, натоварени със зарзават, мамули, жито и други за пазар. Па и някому дойде на ум сполучливата идея да се обяви от общината, че пазарът в Троян ще става в четвъртък. Това помогна, от една страна, да не пречи на полените да ходят в Ловеч на пазар в събота, а от друга – в Троянска околия в четвъртък  от Великден до Спасовден не работят, защото „вардят за град”. Сега в града – особено есенно време – става по-голям и по-хубав пазар, отколкото в Ловеч, Враца, Тетевен. Улицата „Васил Левски” от Популярната банка до Оряшковския мост е буквално препълнена с хиляден народ. Магазините са пълни с купувачи, особено с жени. На пазара почти всичко се разпродава. Надвечер каруците бързешком, с голям шум и празни се отиват” – отново свидетелства Власи Илиев. В своята историография той споменава и един интересен факт. На 14 септември 1933 г. на пазара в Троян са преброени 200 каруци със зарзават и 60 със зърнени храни. „Обаче имаше зарзават и зърно, натоварени на коне, а жени от Орешак, задянали зеленчук” – допълва авторът.

         Така с направата на шосета и мостове в Троян започва да се оформя и пазарът. Той става на Мегданя и при моста пред бившия завод „Елма” – за плодове и зеленчуци. Пред конака се настаняват търговците на жито, затова и този площад наричат „житен”. По време на Първата комуна площадът пред Свиревци се застила с чакъл и там се премества житният пазар.

         В началото на 30-те години се решава пазарът да се премести на десния бряг на р. Бели Осъм, до Марковския мост. Особено належащо е прехвърлянето му от другата страна на реката след решението да се строи паметник на загиналите във войните троянци (1912-1918 г.) на централния площад. Затова през 1933 г. се образува площад-пазарище и се утвърждава в градския план.

През 1935 г. започва да се насипва от общинското управление новото пазарище. През следващата година продължава изграждането на подпорни стени и най-после пазарът е открит. Площта, на която е разположен, е около 8 дка. До септември същата година се построяват 15 удобни дюкяна и подвижни дървени маси. Продължава и благоустрояването му като се инсталира осветление и се водоснабдява.

С цел да се улесни работата на пазара през април 1941 г. общината закупува кантар (три тона) и през юни същата година го инсталира. Таксите за теглене са: за каруца с вар, сено и др . – 20 лв., а за животни – 5 лв. През май 1941 г. площта на пазара се застила с чакъл и се валира. В края на 30-те години средногодишният приход от такси възлиза на около 150 000 лв. За подобряване на условията се построява канцелария за ветеринарния лекар и чешма за миене на гражданите и водопой на животните. В същото това време за пазар се ползва и част от главната улица – между сградата на Земеделска банка (днес УниКредит Булбанк) и Оряшковския мост.

Освен зеленчуковият пазар, съществува и пазар за животни (сър пазар), който се появява доста по-късно в града и често променя своето място. На 5 януари 1923 г. на заседание на тричленната комисия с председател В. Табаков се решава в местността Вадито всеки понеделник да става покупко-продажба на едър и дребен добитък. Това решение се променя половин година по-късно, през юни, с мотивите, че в Троянско скотовъдството е основен поминък и откриването на редовен седмичен пазар ще спести излишни средства на скотовъдците, които до този момент ходят по пазарите в Ловеч, Севлиево, Плевен, Летница. Това ще бъде и един приход в общинската каса – от  събирането на пазарните такси.

След това сър пазар се прави в м. Костени нивици – под сегашната Белодробна болница, а в 1925 г. се премества при сегашния вход на „Актавис”. След 2-3 години е закрит. Денят за провеждане се е променял многократно и затова общинският съвет на свое заседание на 4 юли 1928 г. обсъжда отново този въпрос. Решено е пазарният ден за едър и дребен добитък да е понеделник. Решението е съобразено с пазарите на околните градове. През втората половина на 30-те години пазарът за животни се премества до Марковския мост.

През 1961 г. във връзка с построяването на киносалон и оформяне на градинка пред него, мястото на пазара се премества от другата страна на улицата – на площ от 6000 кв. м. Изграждат се 15 щанда, снабдени с вода и канализация, 26 покрити и 42 открити маси.

През 1974 г. там се създава и „Комисиона търговия” към ТКЗС, която разполага със свои щандове. Северната част от пазара се асфалтира и там се осъществява продажба на животни.

След 1990 г. пазарната търговия се разпростира и на улица „Опълченска”, източно от пазара, където се предлагат предимно промишлени стоки от дребни търговци. По-късно тази търговска дейност е преместена на пътя към жп гарата с цел да не се нарушава автомобилното движение по улица „Опълченска”. Част от щандовете на „Комисиона търговия” пък са отдадени за ползване под наем на частни лица.

  Понастоящем в града функционират три пазара, разположени в различни частина града. Адмирации заслужава новаторската идея на ръководството на „Общински пазари” за организиране и провеждане на специализиран фермерски пазар всеки вторник за търговия на продукти, директно предлагани от производители. Дано тази идея намери поддръжници и от страна на търговци, и от страна на посетители и да стане една нова традиция в съвременен Троян.

А пазарът в четвъртък да продължи да носи поне частица от атмоферата на първите троянски пазари.